Как открих

Витошкият страж

(историята на една купчина камъни)

Съзвездията Aндромеда, Персей, част от Триъгълник, Пегас и Касиопея. © Петър Петров

Oт гледна точка на любителя на звездното преживяване, Черни връх e район със силно осветено небе и недостъпност за тежка астрономическа техника. Примамливата височина привлича предимно ентусиазирани фотопейзажисти.

     В по-голямата част от кариерата обективът ми не поглеждаше към драматичното небе или меката белота на брезите. В един момент обаче се оказах от породата, завладяна от сцени, осветени от нищожно количество фотони, и с необходимостта от здрава концепция за липсата на видимо картинно очарование в тъмното. Познатите красиви снимки в мрака не се заснемат – те се създават.

     През септември 2012-а отидох на Черни връх, за да снимам, най-общо, звезди. Което, ще се съгласите, трудно би попаднало сред най-привлекателните съботно-неделни занимания.

     Денят притихваше, а аз още се мотаех на поляната пред туристическата кухня. Някой спомена веднъж, че името ѝ било “Златната мина”, но не съм виждал такава табела. Знам само, че след големия скандал с премръзналия бегач и смяната на трудовия колектив не ме пуснаха да престоя през нощта в столовата..

     Студът приплъзваше, хванал подръка тъмнината, и докато се чудех какво чак толкова има тука за снимане, изведнъж… Изведнъж ми се дощя да е Коледа, а аз да седя до красива жена и да я държа за краката. Както виждате, водя ви бавно към драматичната развръзка. В противен случай на страницата ще присъства само онова, за което единствено става въпрос. Грешка, допускана от любители.

     Светлината беше спаднала съвсем, наближаваше средата на навигационния полумрак. Във високата планина – тихо ли е през нощта – е изключително приятно. Дори в Рила, над 2 500 метра, такива нощи са омайни. Но не и тук, на Черни връх. В моя нееднократен опит – студ коварен, духа, та се къса.

     Разхождайки се из поляната – все още неоткрил своята сцена – го съзрях. Бил съм при каменното струпване много пъти, а като дете съм получавал и кървящи рани след падане от него. Сега представляваше единствено силует в сумрака. Огромен, стабилен, внушителен. Щом го разпознах, замръзнах изумен.

     Това всъщност не е много вярно. Запалих цигара и си казах: “Я, виж ти!”. Като може и без удивителна да съм го споменал.

     Великанът беше полегнал на хълбоци, с изправена глава и вирната опашка. Правеше впечатление, че нашият пò се различава от египетския. Дълго време след това го наричах Витошкият сфинкс. В един момент обаче прецених, че планините в днешно време лесно се превземат и имат нужда от закрилник. Пък и Витоша е неповторима и няма нужда от заемки.

     Както често се случва, бях открил своята сцена с малко късмет; и известни спомени от древногръцката митология. Щях да опитам символна фотографска перефраза на легендата за етиопската принцеса.

     В една стара история Андромеда, дъщеря на етиопския цар Цефей и царица Касиопея, е била привързана към подобни скали. А героят Персей я е освободил, без легендата да споменава защо. Аз обаче знам. Може да се прочете в коя да е приказка – всяка спасена от беда мома се отблагодарява горещо на своя спасител.

     Нагласих камерата срещу силуета, изчаках Андромеда да се покаже по-добре над скалите, с Персей отляво, и тя литна в небето. Един вид, освободих принцесата преди Персей. Дори се възгордях. Колко души го могат… И то без вълшебни сандали и огледален щит. Имах само половин кутия цигари в джоба и вафла “Боровец” за по-късно.

     Наистина исках това да е само един кратък сериозен текст, но никога не се получава. Не знам защо.

     Витошкият сфинкс е там и сега. Като че има къде да се дене! Когато отидете на върха, загледайте се и ще си кажете: "А бе, как никой досега не го е забелязал!".

    Не е вярно – аз го видях. И дори го кръстих.