История
 Западната част на Стара планина обхваща масивите Ржана, Голема и Софийска планина. Оттам през римско време е минавал пътят, свързващ Северна България – Белограчик, Видин и Дунавската равнина с югоизточна България и Цариград. Една от версиите за построяването на пътя са въглищните и рудни залежи в тази част на планината. През 680 г. прабългарите на Аспарух разбиват войските на византийския император Константин Погонат и преминават река Дунав. Мястото откъдето идват се казва Онгъл (Буджак) в Бесарабия, където през VII в. се установяват Аспаруховите българи. Разгромът на византийците и мирният договор от 681 г. дава началото на българската държава. Прабългарите се заселват сред славянските племена, които по-късно са асимилирани. Границата на държавата на запад е стигала до река Искър. В грижа за сигурността Аспарух изпраща прабългари и седемте славянски племена да охраняват западната и северозападната част на Стара планина, която на днешната карта се простира между Белоградчишкия и Арабаконашкия проход. Ако се върнем във времето, ще открием свидетелства, датирани от късния палеолит и до 40 000 години, като разкритите от Рафаил Попов в пещерата "Темната дупка" край с. Карлуково оръдия на труда и кремъчни остатъци, също и тракийските находища около град Своге. Районът в Стара планина, който е обект на този разказ, е история на ожесточени борби за национална независимост и самоутвърждаване. Тук са стъпвали римляни, византийци, рицари-кръстоносци, славяни, български царе, турци и Ботевите четници (през Ржана). Тук са живели и истинските българи, които ще останат като безименни герои във времето, но запазили своето и на поколенията самосъзнание и българщина.
Възникването и историята на село Буковец са пряко свързани с тези на съседните села. Според преданията седем боляри ("братя") се заселват в района и основават поселища, които по-късно прерастват в седемте села Осеновлак, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков Дол, Желен и Лъкатник. Атанас Гажварски изказва мнение, че това са били деспоти от тогавашното българско царство, и това звучи най-достоверно, но предстои изясняването на тази версия. Ето и народните спомени, предавани от "уста на уста", разказано от Ангелина Милева:
"През селото минавал древен римски път, който за времето си имал стратегическо значение. Висш военачалник изпратил седем братя войни да охраняват подстъпите за дълъг период от време. Някои даже ги наричат, че били боляри. Те дошли със семействата и войниците си и направили укрепления на седем места, като всеки пазел определената му площ. Явно е било стратегически подход. Казват, че били християни, защото построили манастир със седем параклиса. Всеки направил по един параклис." (манастир "Св. Богородица".) Седемте братя боляри основали седем села – Буковец, Осеновлаг, Огоя, Оградище, Лесков дол, Желен и Лакатник." Седемте боляри са наричани от местните още и "войници", "рицари", "феодали", "братята".
Болярите заели старите римски крепости – "Латинското кале" под връх Чукава, крепостта "Мелнишки камък" в землището на Осеновлаг и други, както и строените по хан-Крумово време. По-подробна информация за крепостите в района е дадена от Илия Петков в "Страници за историческото развитие на село Бов":
"...Един от най-късите пътища от Враца за Сердика е минавал през Искърското дефиле, с отклонение през Издримец. В дефилето се развива рударството. И не е случайно, че от това време са останали много местности около Бов с римски наименования.
По-късно хан Крум, в борбата за разширяване границите на държавата, укрепва старопланинските проходи и поставя постоянна охрана на тях от византийски нашествия. Според данните в поменика от 1845 г. на руския писател Григориевич, Крум избира най-добрия славянски воевода Драгомир и му възлага да възстанови и заздрави всички крепости по Стара планина, а където е било необходимо да се построят и нови. В числото на тези крепости са били „Латинското кале” над манастира „Седемте престола”, калето върху билото „Старо зло”, „Мелнишки камък”, „Градището”. калето срещу манастира в местността „Митрашки тап” и „Костандиевото” и „Кулиница” в село Лакатник, крепостта „Ветрилова воденица” под връх „Издримец” и т.н. Драгомир открива рудник в местността „Людски град” в с. Желен, а в района на Издримец и Кошущица възстановява старите римски рудници.
Стара легенда, запазена до наши дни и според Г. Георгиев, исторически сведения свидетелствуват за сражения на Крум при Латинското поле и крепостта „Ветрилова воденица” в района на Издримец с византийски войски преди да премине Балкана в поход за Сердика..." В землището на с. Желен е и крепостта "Кирик и Йолита".
 Видимите археологически останки /"градежи"/ край село Буковец в местността Градовска чукла и на билото на връх Чукава вече са трудно различими, тъй като са закрити от храсталаци и дървета. В местността Градовска чукла, над местността Кръстò, се виждат руини от укрепление с две стени – вътрешна и външна. Разположени са на върха на възвишението и се спускат стъпаловидно надолу. Стратегическата цел на укреплението се определя от 360 градусовата видимост околовръст. Георги Райчинов от Равнище разказва, че в Крета е имало военен лагер на кръстоносци.
На връх Чукава също има следи от надблюдателница или укрепление. В наглед безразборно струпаните камъни по-внимателният поглед открива контури на основи на сгради и засипани с камъни ровове. По билото в посока към връх Мургаш още по-отчетливо се виждат основи и стени от вътрешни помещения на укрепление. Из цяла Стара планина по високите части са намирани останки от подобни постове или укрепления. Освен за охрана на пътищата в подножието на планината, те са служели и за предаване на информация и съобщения. Правели го със запалени по върховете огньове от единия до другия край на планината. По този начин са предупреждавали за опасност и са организирали защита, когато е било необходимо. В местността Гробан при строеж на къща са открити останки от римски гроб с множество предмети в него. Местните сметнали, че нещата не представляват интерес и те се загубили. Само името на местността останала свързана с намерения гроб – Гробан. При прокарването на пътя от Чукавската махала към Крета са открити камъни, слепени с хоросан – част от стара постройка ("градище"). В посока към с. Огоя са открити рудници и следи от сгурия, най-вероятно от средновековието.
Информация за събития по време на турското робство дава Атанас Гажварски в своята статия в енциклопедия "Уикипедия":
"В местността Градовската чукла се е намирало укрепено място, в което според местни легенди населението от околните села е намерило убежище от настъпващите турци. Въпреки храбростта на защитниците, турците успяват да превземат укрепеното място."
 Най-старият запазен обект в с. Буковец е черквата "Св. Николай", изградена през ранното средновековие от кръстоносци, които лагерували в местността Крета и отначало е изпълнявала функции на стражева кула. Ангелина Милева разказва: "...строежът са започнали рицари, които живеели в района." Както и: "По време на турското робство църквата е била зарита със земя и след освобождението е разкрита." Потвърждение на народните спомени намираме и в думите на Атанас Гажварски: "Селската църква "Свети Николай“ е изградена през ранното средновековие от кръстоносци, които са имали военен лагер в местността Крета недалеч от селото." Също така авторът, който е дарил и икона на черквата, споменава следното: "По време на османското владичество местните селяни зариват цялата църква с пръст, за да я скрият от погледите на турците и по този начин да я предпазят от разграбване и разрушаване. И през всичките години османско владичество селяните предават спомена за заровената църква от поколение на поколение, очаквайки по-добри времена за България." Може би зариването на черквата е свързано с указ от 1737 г. на 24-я султан на империята Махмуд I "Безбожния" за разрушаването на християнските религиозни обекти и в  аналог с разрушаването на манастира "Св. Богородица". Черквата в Буковец е разровена окончателно от пръстта и реставрирана през 1981 година, по повод честването на 1300 години България. Друг унищожен от турците манастир е "Свети Панталеймон". Намирал се е в местността Свети Панталей, между селата Буковец, Огоя и Оградище. Местните хора тачат това място и всяка година на 27-и юли там се прави курбан и се отслужва литургия. В местността са намерени турски керемиди, наложени стъпаловидно и оформени като водопровод между Керацин кладенец и манастира.
В друго предание се казва, че при отстъплението си турците тръгнали със семействата си, но бързайки, не могли да вземат всички скъпоценности, затова голяма част от тях заровили с надежда да се върнат и да ги вземат обратно някой ден. Говори се за пещера във високите части на Ржана и Козница, където са скрити съкровища за над 15 товара с коне. Хората ("слугите"), които са ги придружавали, били заклани на входа на пещерата, за да пазят (духовете им) имането. Екип от учени, оборудвани с техника, бил ходил там и търсил доказателства. Не се знае за какво са идвали и дали са открили нещо. (А и дали са били учени.) Районът често е преравян от иманяри, но явно интересът е отминал отдавна. Също така остава въпросът – защо досега не са направени сериозни археологически разкопки, при наличието на толкова много видими обекти от различни епохи.
 От 1934 г. до 1969 г. село Буковец е административен център на шест околни села, което може да се прочете и върху табелата при кметството. В архивите, пазени и досега, може да се види, че населението е било многобройно. Маргарита Петрова разказва: "През време на турското робство хората живеели в центъра на селото, а след Освобождението започнали да застрояват и местата из махалите и ги населили. Буковец така се разрастнал, че по едно време имало седем кръчми. В една от къщите до реката по турско време се е помещавал конакът. Имало е и няколко поста, а заптиетата не са разрешавали на никого да влиза или излиза от селото след залез до изгрев слънце." Това обаче подлежи на изясняване, тъй като според други спомени турци в селото не е имало (може би се визират различни периоди), защото се боели да не бъдат нападнати из горите. Георги Райчинов е чувал от своята баба следното: "...веднъж турци са минали през Буковец, обаче командирът на турската дружина е казал на войниците да не закачат никого от селото..." и също така се обърнал към жената с думите: "Сега ни мразите и искате да ни изгоните. Обаче ще дойде време да плачете за синия парцал." Под "син парцал" се визира турското господство над българските земи и синия цвят на униформите. Тази случка е станала малко преди Освобождението. Както бе споменато, в същия период много хора се пръснали по имотите си. Занимавали се основно с животновъдство и за собствени нужди отглеждали овце, кози, крави и кокошки. Засявали овес, коноп, лен, картофи, боб, леща, тикви, домати, краставици. Правели дървени въглища в специални огнища ("ровини") и ги продавали. В северозападна посока имало мина с антрацитни въглища, от които също продавали известно време. Строели къщите по слоговете, за да използват земеделските площи пълноценно.  Къщите имат традиционна структура – с каменна основа и стени от плет, пълнен с пръст и слама. В района има много скали, които се "люспят", но камъкът за покривите се взимал само от определени места, където няма варовикови примеси, за да не се пукат и ронят ("разлистват") от водата и слънцето. Едно от местата за покривните плочи се нарича Кресни камък. Двуетажното училище е било необходимо на голямото село, но в последствие е преустроено в хижа.
В село Буковец са отсядали Иван Вазов и Николай Хайтов. Народната памет пази разказ и за български цар, който е спирал за почивка с придружителите си, но дали това е бил Борис II или Симеон, това само историята помни.
|